Недостигът на квалифицирана работна ръка[1] е едно от най-тежките ограничения, засягащи икономическия растеж в България през последните години. Това е постоянно повтарящ се проблем според работодателските организации и постепенно обхваща всички сектори на икономиката и всички професии; засяга различни компании - от микропредприятия до големи корпорации. За това има различни причини - трайно влошаваща се демографска картина, демотивация на значителен брой от населението в трудоспособна възраст (анализирано в проучване на Фондация „Фридрих Еберт“ и Института за икономика и международни отношения в проучване през 2017 г.) и образование и професионално обучение, които са неадекватни за пазара на труда.
Може би най-съществената причина за недостига на квалифицирана работна ръка е свързана с трудовата миграция. Това е постоянен процес през последните 30 години и стана особено достъпен след отварянето на целия европейски пазар на труда за българските граждани през 2007 г. и се превърна в завършен механизъм в началото на 2014 г. Днес милиони българи работят в чужбина. Според оценки на Агенцията за българите в чужбина почти 1/3 от българските деца са родени в чужбина. Огромен брой българи, емигрирали през последните 30 години, са в трудоспособна възраст. Те също имат умения и опит от напреднали, конкурентни пазари на труда. Този опит би бил безценен за българската икономика, ако тези трудови мигранти решат да се завърнат. Трудовата емиграция има пряк и негативен ефект върху българската икономика. Тя лишава икономиката от някои от най-конкурентните работници. Обективната оценка изисква да се вземат предвид както отрицателните, така и положителните ефекти от трудовата миграция. Последните включват икономически и социален „клапан“ във времена на икономически затруднения и висока безработица. Вместо да упражнява натиск върху социалните системи по време на периоди на безработица, трудовата емиграция предоставя решение на индивидуално ниво и облекчава публичните разходи. Този ефект не бива да се надценява, защото обикновено състоянието на българската икономика е свързано - с известно закъснение - с това на европейската икономика. В този смисъл миграцията в ЕС, която беше основна през последните години, не дава решение на проблема. Втората положителна последица от трудовата миграция са паричните преводи на емигранти към техните семейства в България. Тези трансфери са важен икономически фактор, тъй като са значително повече от преките чуждестранни инвестиции, увеличавайки потреблението и намалявайки тежките социални неравенства. Това са положителни ефекти, но те трудно могат да компенсират дългосрочните негативни ефекти, свързани с трудовата миграция, като влошаваща се демографска картина, ограничения върху развитието на икономиката и негативни последици от процеса на подбор, оставяйки по-малко квалифицирани и слабо образовани работници в България. В момента България няма конкретна политика за регулиране на трудовата миграция. Има различни анализи, цитирани са статистически данни за движението на работната сила и заетостта в икономиката, но липсва цялостна политика, основана на съответните анализи, която поставя цели и се подкрепя с необходимите ресурси.
Статистическата информация осигурява грубо разбиране на мащаба на трудовата миграция. Националният статистически институт /НСИ/ следи движението по показателя за външна миграция, който на практика е най-близката информация за оценка на трудовата миграция. Данните от НСИ са разделени по пол, възраст и националност. Анализът на този показател има своите ограничения. От една страна, НСИ изучава този процес през призмата на демографската статистика. Това означава, че има акцент върху броя на емигрантите и имигрантите, но без подробен анализ на техния профил и мотивация. Тези данни сами по себе си имат влияние върху демографските изследвания, но не и върху икономическия ефект, мотивацията и възможните политики за регулиране на трудовата миграция. Второто ограничение е, че според методологията НСИ събира данни за емигрантите по два начина - ако те сами декларират, че емигрират, или когато искат да прекратят здравното си осигуряване. Тази методология предполага реално подценяване на броя на емигрантите. Проблемът е, че 90% от трудовите мигранти, които се отправят към държави-членки на ЕС, нямат официално задължение да информират държавните органи за това.
Изводите накратко:
- 23% от анкетираните хора обмислят временно или постоянно да търсят работа в чужбина;
- 54% от хората в трудоспособна възраст (18-64 години), които нямат заболявания, които биха им пречили да работят и имат трудов опит в чужбина, обмислят отново да търсят работа извън границите на България;
- Основните причини, които мотивират хората да обмислят да търсят работа в чужбина, са: по-високи заплати (95%), по-добра социална система (50%) и по-добро здраве (40%);
- 32% от хората, които обмислят да търсят работа в чужбина, планират да работят в чужбина за 5 или повече години;
- 65% от хората, които обмислят да търсят работа в чужбина, казват, че ако започнат работа в чужбина, скоро ще имат за цел да вземат семействата си при себе си. Не трябва да се пренебрегва фактът, че 74% от хората, които възнамеряват да останат в чужбина повече от 10 години, и 60% от тези, които възнамеряват да останат завинаги в чужбина, също планират да вземат семействата със себе си;
- 85% от тези, които възнамеряват да търсят работа в чужбина, биха потърсили работа в държава от ЕС;
- 71% от тези, които възнамеряват да търсят работа в чужбина, декларират, че биха предпочели постоянна работа в чужбина;
- 40% от анкетираните, които възнамеряват да търсят работа в чужбина, посочват, че ще се върнат в България, за да се грижат за свой роднина;
- 74% от тези, които възнамеряват да работят в чужбина, декларират, че заплата между 1001 и 3000 лв., би ги мотивирала да не търсят работа в чужбина;
- 90% от анкетираните, които възнамеряват да търсят работа в чужбина, заявяват, че повишаването на заплатата в България ще ги задържи у нас.
По данни на НСИ към 31 декември 2017 г. общото работоспособно население на България на възраст 18-64 години е 4 375 931. Според данните от изследванията за тази целева група 23% от тях възнамеряват да търсят работа в чужбина, или приблизително 1 006 464 души.
[1] ОТРАЖЕНИЕ НА ТРУДОВАТА МИГРАЦИЯ ВЪРХУ БЪЛГАРСКАТА ИКОНОМИКА (под общата редакция на Ивайло Калфин), издадено от Фондация „Фридрих Еберт“ и Институт за икономика и международни отношения, ноември 2018